Регионална библиотека „Емануил Попдимитров” Кюстендил
Търсене
За библиотеката
 История
 Автоматизация
 
Устройствен правилник
 Правила за обслужване
 Защита на личните данни
 Услуги. Ценоразпис
 Годишни отчети
Структура
 Директор
 Отдели
    Препоръчителни списъци
    Да опознаем обединена
    Европа


В подкрепа на библиотеката
 Партньори
 Дарители
 Посланици

Проекти
 Глобални библиотеки
 Интеграция чрез ИТК
 Информация и знание за устойчиво развитие - гаранция за устойчиво бъдеще



Биография на Емануил Попдимитров

Роден е на 23 октомври (стар стил) 1885 г. в с. Груинци, Босилеградско, което след края на Първата световна война е едно от 38-те селища от Кюстендилски окръг, отстъпено по силата на Ньойския мирен договор от 1919 г. на съседното Сърбо-Хърватско-Словенско кралство. Той е шестото от общо 11 деца на свещеник Димитър поп Захариев и Кана Харизанова. По бащина линия е наследник на няколко поколения свещеници.

Първоначално учи в с. Груинци и в Босилеград. Прогимназия продължава в с. Извор, Босилеградско и Босилеград, след което постъпва в Кюстендилското педагогическо училище. По онова време това е едно от най-известните училища не само в кюстендилския край, но и в цяла Югозападна България.

След завършването на педагогическото училище в продължение на две години (1904 – 1905 ) е учител в с. Долни Кортен и с. Долни Лисина- и двете намиращи се в тогавашния Кюстендилски окръг.

През есента на 1906 г. записва философия в Софийския университет, но изкарва там само първия семестър. В началото на януари 1907 г. при откриването на сградата на Народния театър в София княз Фердинанд е освиркан от студентите. Университетът е затворен, а срещу по-активните студентите, сред които е и Емануил Попдимитров, е приложено принудително изпращане в армията. Първоначално той попада в 13–ти полк в Кюстендил, а не след дълго е преместен в Дупница, където е сформирана специална студентска команда.След излизането от казармата младият юноша пребивава последователно в София, Белград ,а през есента заминава за Монпелие (Франция), за да следва земеделие. За целта му е отпусната държавна стипендия от сп.”Художник”.

Новата специалност не го удовлетворява особено много. Повече го влекат литературата и философията. Изучава творчеството на някои от най-популярните тогава поети – Бодлер, Метерлинк, Емил Верхарн и др.

Завръща се в България и след кратко учителстване в Казанлък, през 1909 г. отново е студент по философия, но вече във Фрибург, Швейцария. Заедно с философия слуша и лекции по литература. Под ръководството на проф. Мюник изучава индийска философия и трудовете на Шопенхауер и Бергман. Запознава се с произведенията на най-видните представители на класицизма, романтизма и символизма в западноевропейската литература, посещава редица музеи, които му откриват широката панорама на европейското изкуство.

Завръща се в България през 1912 г. и веднага получава назначение като учител в Ломското педагогическо училище , а есента на същата година е преместен като преподавател по френски език в Хасковската мъжка гимназия.

Новата учебна година съвпада с важни обществено-политически събития – избухват Балканската война и последвалата я Междусъюзническа война. Емануил Попдимитров е изпратен на фронта. Както повечето български интелигенти, така и той посреща с радост обявяването на войната и е горд, че сам се включва в освобождаването на поробените ни сънародници “отвъд Рила и Родопите”. Поражението на България става причина поетът да изживее покрусата от нерешаването на българския национален въпрос . След избухването на Първата световна война, Емануил Попдимитров отново е мобилизиран. Отначало е изпратен като войник в 13-та допълваща дружина, след това е преместен на Южния (Солунски) фронт. Като владеещ няколко европейски езика и особено немски и френски, той е върнат в тила и назначен като преводач в Главната квартира на българската армия , дислоцирана в Кюстендил. Тук създава семейство, свързвайки живота си с кюстендилката Дора Чеснова, с която имат три деца.

След края на Първата световна война се установява в Кюстендил, където получава назначение като преподавател в Педагогическото училище.

За кюстендилци Емануил Попдимитров е кюстендилец. Той също се счита за такъв. “ Винаги , когато си спомня за китните български градове – изповядва той в една своя статия- в душата ми неволно е изпъквал моят любим град Кюстендил. Затова ли, защото той е почти мой роден град, дето съм получил първото си духовно кръщение и тук съм оформил своя разум и воля , тук се е събудила и първата жажда по идеала, тук съм почувствал първия трепет на сърцето...Тук също за първи път у мене се разрасна до нови предели чувството за любов към родината...Най-после ред години като обществен деец тук, изпълнявайки своя културен дълг, се свързах тясно със скъпи за мене личности” Кои са те ? Иван Йотов - негов неразделен приятел от ученическите му години в Кюстендилското педагогическо училище ; д-р Васил Ненов –общински лекар ; Кръстю Илиев – учител по химия ; Христо Казанджиев- писател. Дружи с актьорите Богомил Андреев, Георги Попов, Кирил Попов. Владимир Димитров – Майстора пише в автобиографията :”Благотворно влияние оказа върху мен познанството ми с поета Мануил Попдимитров”. С писателите Георги Стаматов и Кирил Христов се среща често и води продължителни разговори на литературни, културни и житейски теми.

През 1923 г. спечелва конкурс за доцент в Катедрата по сравнително литературознание в Софийски университет, където работи до края на живота си. Хабилитационният му труд е книгата “Естетиката на Бергсон”

Поетът остава винаги здраво свързан със съдбата на своите земляци от босилеградския край. Несправедливата асимилаторска политика, провеждана спрямо тях , засяга чувствителната му душа и той полага усилия за отстояването на техните етнически права. Влиза в контакт с ръководителите на Западнопокраинската организация “Въртоп” и подпомага нейните действия. Нещо повече- като авторитетен интелектуалец, член на ПЕН-клуба, преподавател в Университета, през 1929 г. е изпратен да участва в конгреса на малцинствата в Женева. След неговото пледиране конгресът признава населението на Западните покрайнини за малцинство в Югославия.

Емануил Попдимитров умира на 23 май 1943 г.

Творческа биография

Една от най-значителните фигури на българската култура през първата половина на ХХ век. Поет , прозаик, драматург, критик и литературовед , философ...Но най-значима следа оставя в историята на българската литература като поет лирик.

За пръв път печата през 1907 г. в сп. “Художник”, което дава трибуна на творци от младото модерно поколение на поетите символисти. През 1912 г. излиза първата му стихосбирка “Сънят на любовта”, която е посрещната радушно от модерната критика. Следват стихосбирките “Песни” и “ Плачещи върби”(1912-1914).

В периода 1920-1923 г. се отпечатват сборниците : “Вечерни миражи”, “Свободни стихове”, “Стихове и песни”, романа “Пред буря”, сборниците “Знамена” и “Идилии”.

Гео Милев, широко застъпил поезията на Ем. Попдимитров в своята “Антология на българската поезия” (1925), го нарича “един силен и съвършено самобитен поет символист в нашата литература”. Гео Милев ситуира поезията му “между романтичен сантиментализъм и мистична съзерцателност”, нарича го “мечтателна натура, която се разтваря в образи, свързани в ярки декоративни пана : символи, потенцирани с вътрешното движение на неговата душа”.

Ето и други впечатляващи щрихи от образа на поета, създадени от негови съвременници. Теодор Траянов го нарича “средновековен рапсод” ; за Людмил Стоянов той е “най-нежният и задушевен лирик”. Владимир Василев допълва “ това е една хармонична поезия, в нея няма раздвоения и конфликти...Тя е поезия на възхитеността, апология на възвисяващите сили на живота, на неговата красота и жизнерадост...”

Така още в междувоенния период Емануил Попдимитров получава признанието на своите съвременници, които очертават своеобразието на неговия индивидуален лирически темперамент и поетика в контекста на модерната българска поезия .

Емануил Попдимитров е автор и на творчество за деца в стихове и проза:  “Иглики” , “Росни капки” , “Слънчова сестра”.

Не по-малко внимание заслужават философските и литературоведските текстове на Емануил Попдимитров, които имат самобитна концептуална значимост. Книгите за естетиката на Бергсон (1923, 1938) и за френския символизъм (1924) имат не само познавателна стойност, но са и свидетелство за интересите и творческите търсения на българската интелигенция по онова време.

И като поет и като литературен идеолог Емануил Попдимитров остава литературно-исторически ситуиран в кръга на българския символизъм.


Назад Горе  
 



  Created by Prima-Soft Ltd.© Copyright РБ „Емануил Попдимитров” Кюстендил